по
Йордан Радичков
драматизация и режисура - Борислав Чакринов
сценография и костюми Александрина Игнатова

БЯЛО
Седя и се вглеждам в белия лист пред себе си. Опитвам се да открия по него буквите, с които да изразя вълнението си. Дълго стоя и дълго се вглеждам. Очите ми се насълзяват от вглеждане, а право от листа към тях започват да прелитат снежинки. Вятърът е северозападен и ги завърта и трупа наоколо. Докъдето стига погледът ми всичко става бяло. Непрогледно бяло. Започват да вият вълци. Чувам ги но не ги виждам, защото и те са бели. Страх ме е от вълците и трябва да тръгна нанякъде. Повдигам крак, снегът изскърцва и с почуда забелязвам след себе си босата си следа. Започвам да търся и с благодарнoст откривам, че през преспите са минали преди мен и Коко Азарян и Младен, и Иван Добчев и Вечо, и Елена и Краси Вълканов, и други. Тръгвам след тях. Почвам да тичам. Обърквам се. Връщам се и пак тръгвам. И колкото повече се опитвам да изгазя из преспите, те толкова по-дълбоки и по-бели стават.
А аз тичам, тичам, докато дъх не ми остава и спирам - затънал до гърди в снега. Обръщам се да видя дирята си - нищо не е останало. Само почуда и възхищение. И един човек седи и се вглежда в белотата пред себе си. И една сълза се отронва от окото му и се търкулва в бялото.
Борислав Чакринов