|
Михаил Лазаров е роден в Габрово, коренът му по майчина линия е от Боженци, неговият прапрадядо е прословутият герой от габровските анекдоти - дядо Миню Попа. Още през 1904-1905 г. той дал 6000 златни наполеона и 30 000 лева, за да се построи Габровският театър. Михаил Лазаров е завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ при проф. Сашо Стоянов и проф. Цветана Стоянова. През 1984 г. отива по разпределение в Ямболския театър, от април 2000 г. до днес е негов директор. В творческия му актив са десетки роли от класически и съвременни творби, в момента играе три роли в "Добрият доктор" от Нийл Саймън и френски граф в "Благородният испанец" на Съмърсет Моъм. Неотдавна в Дома на киното бе представен документалният филм "Театърът, или Да бъдеш или да не бъдеш", посветен на 60-годишнината на ДТ "Невена Коканова".
- Господин Лазаров, успяхте да направите един достоен и интересен филм за юбилея на театъра въпреки кризата...
- Не беше лесно, но си заслужаваше. Защото хората, които идват след нас, няма да се интересуват колко ни е бил труден животът днес, а ще ни попитат защо не е останал някакъв документ, някакъв знак от времето, в което сме живели.
- Издаденият албум също дава богата представа за жизнеността на този театър, за личностите, които са го градили през годините.
- И в книгата, както и във филма има кадри още от времето, когато театралното дело в България е прохождало - 1870 г., когато в Ямбол се е състояла премиерата на "Многострадална Геновева". В историята на нашия театър е имало възходи и падения, имало е трудности и просветлявания, закриване на театъра, след това отново откриване... Затова и заглавието е "Театърът, или Да бъдеш или да не бъдеш". Въпрос, който ренесансовият човек Шекспир е задавал според мен на шега. "Хамлет" се е поставял като комедия навремето, защото е доста смешна пиеса, погледната от друг ъгъл. Но за нас този въпрос е страшен - толкова важен днес не само за театралите, а за всички хора на земята.
- Как успяхте "да бъдете"? Например последните 10 години, през които със собствените си ръце сте изнесли половината от прехода.
- Да, така е. Не беше никак леко. Поех кръста временно да изпълнявам длъжността директор на театъра от 5 април 2000 г. със заповед на тогавашния министър на културата. Но както казва Христо Бойчев в една своя пиеса, временните неща траят най-дълго в тази държава. Имаше 6 щатни бройки - пет за технически лица и една за директор,артистите бяхана борсата.
-Посхемата"6 плюс"от реформата.
- Така наречена... Когато дойдох през 1984 г., в театъра работеха 89 души. Проблемът отопление не стоеше, проблемът пари, за да направиш една постановка, не стоеше. Тогава просто се правеха неща в името на изкуството. Ние, артистите, се чувствахме значими, уважавани и обичани от обществото хора, които се бореха за роли - за една роля трима души кандидатстваха, защото я искат. Тогава всичко се правеше в името на изкуството - то да расте, да се развива, а с него и актьорът, и творецът като талант. Сега се прави всичко, за да се оцелява. А когато говорим за оцеляване, няма развитие.
- А после, без актьори, какъв репертоар можехте да поддържате?
- Според мен това бе една недомислица. Какво означава театрална реформа? Във всеки случай не да съкратиш или да ощетиш едни театри за сметка на други. Реформа означава действие в името на това работата в театрите да се подобри, но да важи за всички театри. Защо някои бяха унищожени, а други си останаха с огромния щат, с комфорта, който им бе създаден? Дай Боже всекиму! Но с какво един малък театър като нашия заслужи да остане в такова положение? При откриването на сезона през 2000 г. символично театърът беше опакован с транспаранти. Актьорите, обикаляйки града, съобщавахме на населението както в старите времена, че позорището ще се състои, че театърът го има и той дава своето представление. Вечерта залата гърмеше от аплаузи, от възторзите на публиката. След това общината отпусна малко пари, зам.-министър тогава беше Юрий Дачев, той помогна трупата да се задържи някак си. И малко по малко, година след година, машината тръгна и слава Богу до днес се направиха много красиви неща в театъра, за хората в нашия град. Възстановиха се и театралните празници, които кръстихме на името на нашия патрон Невена Коканова.
- От колко души е трупата днес?
- Има 12 актьори, а ако трябва да говоря за схемата, по която се финансира театърът, от Министерството на културата имаме само 14 щатни бройки - 8 актьорски и 6 технически, моята е едната. Други около 10 актьори и технически лица са по програма "Мелпомена", останалите служби са на граждански договор.
- Помещавате се в салона на читалището, липсата на собствена сграда проблем ли е за вас?
- Това е огромен проблем за нас, който в годините, не знам защо, е бил заобикалян, не са се търсили адекватни решения. 99 процента от професионалните театри, които съставляват т.нар. театрална мрежа на страната, имат сгради. Не защото са станали по-богати, а защото това е добре за работата - да имат голям салон, камерна зала, ателиета, гримьорни, удобни фоайета, кафене, където да поканят публиката да изпие едно питие преди или след представлението. Това са нормални неща, а ние за тях мечтаем.
- Виждате ли възможност да се осъществи мечтата ви?
- В Ямбол има една стара, изоставена сграда - бившата минерална баня, която се намира в идеалната градска част, тя е общинска собственост. И ако стои така още 1-2 години, просто ще се събори. От нея би могло да се изгради едно прекрасно, функционално театрално здание.
- В което с гордост да посрещате вашата вярна публика...
- О, публиката! Не само по мое мнение, много колеги, които идват от други театри, не пропускат да отбележат феномена ямболска публика. Това е невероятно топла публика, научена да гледа театър, да оценява дори и най-тънките моменти в представлението, да затаява дъх, когато трябва, и бурно да реагира, когато се радва. За да имаме тази публика днес, тя е била възпитавана през годините от театъра на този град.
- Съществуват различни мнения - например защо са необходими театри в толкова много градове. И не е ли по-добре да има 4-5 трупи, които да обикалят страната и да изнасят представления...
- Да, чувал съм подобни мнения. Но представете си, че артистите в съответните градове се разпилеят като трупа - всеки ще намери някакво занимание, за да си храни семейството, публиката ще забрави какво означава да влизаш в театър. Ще ни залее помията на чалгата и на масовата култура и тогава - накъде ще тръгне тази страна? И какъв е смисълът? Научих тези дни, че актьорите и техническият персонал на всички театри в България са 1883-ма човека. С какво бюджетът на държавата ще стане по-богат, ако икономисаме тези бройки, тези пари за заплати? Между другото, най-високите заплати в нашия театър са около 400 лева.
- Периодично се подхваща идеята театрите да станат общински.
- Ако имат адекватно финансиране и възможност да работят в нормални условия, защо да не са и общински? Но бих добавил нещо много важно: те трябва да имат национална съизмеримост по отношение на творческия си продукт. И друго - общинските чиновници се сменят доста често в отделните градове, би било много жалко, ако те започнат да кадруват и да се опитват да контролират театрите, както се е случвало преди.
- Софийските и извънстоличните театри имат различни проблеми, но кое ви обединява?
- Да, имаме специфични проблеми, но би било добре, когато се говори за театрите, да се мери с еднакъв аршин - и по отношение на финансите, и на художественотворческите показатели. Би могло да се помисли за това театрите да бъдем по-задружни, по-организирани - като тютюнопроизводителите или млекопроизводителите например, или другите големи браншове. Но ние сме хора на изкуството, не ни е в кръвта да бъдем революционери и при всяка поредна революция да ни завличат ту на една, ту на друга барикада. Нашето място е на сцената. Може би ако сме по-задружни, бихме били по-полезни на себе си, бихме извоювали повече територия. Например министърът на финансите за миналата година не ни отпусна около 4 млн. лева собствени приходи, които сме си изработили в студ, в мраз, при трудни условия... Не можем да разполагаме с тях. Казва ми се, че това се дължи на липсата на лимит, на средства в държавата и т.н. Имам колеги по програма "Мелпомена", които едва вчера си получиха заплатите за ноември и декември, най-високите от които са... 260 лева. Това са млади хора, които по друг начин не мога да назнача в театъра. Представяте ли си за каква мизерия става дума.
- Министърът на културата е представителят на културните институти в държавата. Достатъчно ли е той да е добър администратор или ако творците имат "свой човек" в политиката, ще отстоява по-добре техните интереси?
- Трябва да бъде добър организатор, да умее да работи с хора, да знае механизмите, за да се подобри работата в отделните звена, които се занимават с култура и изкуство. Е, добре би било да има и душа на творец. Защото това с гоямо уважение мога да кажа за предишния министър на културата Стефан Данаилов. За театъра, пък и не само за театъра, по негово време се направиха много неща. Стефан Данаилов освен че беше според мен добър министър, е и голям актьор.
- Какво репетирате в момента и какво планирате?
- Пиесата на Робер Тома "Сдружени убийци", която трябва да излезе към края на февруари. Имаме преговори с режисьори, с които искаме да работим в бъдеще - надявам се, че ще ги убедя да дойдат в Ямбол.
- Кажете на младите хора защо трябва да ходят на театър.
- За да се пречистват. И за да се научат, че има и други, стойностни неща в този живот - те трябва да ги познават. Животът не е само чалга, той е и култура - на поведение, на писане, да познаваш своя език, да гледаш едно представление.
в. Дума
|
